Знаете ли, уважаеми читатели, с какво се занимава МВФ? Дава кредити в планетарен мащаб? Дава съвети, при това не за без пари? Не само. Фондът прави и други неща, но за тях се говори прекалено малко. Дори недопустимо малко. Ако се направи една проста ретроспекция, се създава впечатлението, че почти във всички случаи, в които дадена държава взима кредит от МВФ и се съгласява да изпълнява условията му, се случва почти едно и също - икономически крах. Макар тези думи да звучат абсурдно, не ги казвам случайно. Ето ги и доводите ми:

http://www.knukim-edu.kiev.ua/index.php?id=757&view=article

Александър Тарасов

Кредит от МВФ

Аржентина – още една жертва на Международния Валутен Фонд

Няма нищо уникално или свръхестествено в аржентинската катастрофа. Просто Аржентина стана поредната жертва на политиката на транснационалните корпорации (ТНК) и финансовото им оръдие – Международния валутен фонд (МВФ).

Работата е там, че МВФ съвсем не е международна благотворителна организация, която, както се опитват да ни внушат самите чиновници на МВФ, не бърза да помогне на всяка страна, където възникват финансови трудности или нужда от модернизация на икономиката. МВФ и Световната банка бяха създадени от ТНК не с филантропическа цел, а за да налага на държавите стратегията на ТНК. При това трябва да се разбере, че самите ТНК са транснационални само по название и сфера на действие. Всички тези компании имат ясна национална привързаност: щабквартирите на всички ТНК са разположени в някаква определена страна и всички ТНК плащат на тази страна данъци. Чрез усилията на така наречените анти-глобалисти се изясни, че над 90% от тези ТНК са всъщност компании от САЩ и действията им обогатяват финансовата върхушка на САЩ. Именно тези компании контролират действията на МВФ и Световната банка, тъй като тези организации носят дълбоко антидемократичен характер и решенията в тях се взимат не от мнозинство на гласовете, а от тези, които имат повече пари (а най-много пари в МВФ и Световната банка имат щатските банкери). Цялата дейност на МВФ и Световната банка е обусловена от пакет полулегални съглашения, сключени между тези организации и Министерството на финансите на САЩ. Този пакет се нарича „Вашингтонски консенсус” и е насочен към усилване на влиянието на финансовия капитал на САЩ по целия свят, унищожаването на конкурентите на Уол-Стрийт и акумулиране на световни финансови запаси в банките на САЩ.  

Затова МВФ и Световната банка предоставят заеми на различни страни само при условие, че те изпълняват изискванията на „Вашингтонския консенсус” – изисквания икономически и политически. Тези изисквания могат да се сведат до следните точки:  

свобода  на придвижването на капитала; тотална приватизация – даже в онези области, където е невъзможна конкуренция (например, железопътната мрежа – никой няма да тръгне заради въвеждането на конкурентен избор да строи 3 паралелни жп линии, принадлежащи на различни собственици, да кажем от Москва за Петербург – това е безсмислено), което дава на частния капитал възможност необосновано да завишава цените без да повишава качеството на стоките и услугите, високи лихви, което възпрепятства развитието на промишлеността, но облекчава финансовите спекулации;  

съкращаване до минимум или ликвидиране на всички социални програми (безплатно или евтино здравеопазване, образование, евтини жилища, транспорт и др.); отказ от защита на природата и охрана на околната среда; поддържане на стабилността на националната валута с помощта на установяване на нейната зависимост от щатския долар и ограничаване на реалната парична маса (което води до неплащане на заплатите, пособията и дефицита на наличните пари, а също и частична загуба на националния суверенитет); съкращаване на заплатите и ограничаване на правата на работниците (право на стачка, правата на профсъюзите и др.); данъчни реформи, които увеличават натиска върху бедните и облекчават данъчното бреме на богатите (в Русия това се прояви в общия за всички данък от 13% – бедните започнаха да плащат с 1 % повече, а богатите – с 7, 12, 17, 27 и т.н. процента по-малко).

Действията на МВФ разрушиха икономиките на множество страни по света, например Югославия. Югославия беше първата страна от «източния блок», която започна да променя икономиката си по рецептата на МВФ (още от 1980 г.). Именно МВФ поиска от югославското ръководство да се откаже от „социалистическите планове” да изравни икономическото развитие на всички региони в страната, което лишава традиционно изостаналото Косово от огромни държавни дотации и дава възможност на ходжаистката тогава Албания да използва недоволството на местното население от «новата икономическа политика» с цел създаване в Косово на албанска сталинистка тайна мрежа. Първата косовска криза е от 1981г., когато сталинистката мрежа разгръща терор срещу неалбанското население и провокира улични сблъсъци. Убити са 30 души, 20 хил. сърби, черногорци и евреи бягат от Косово.

Към 1984-та югославската държавна сигурност разгромява 3 нелегални сталинистки „компартии” в Косово, плюс тайната ходжаистка организация „Път към свободата”.

Всичко това струва на югославската хазна сума равна на 70% процента от заемите, получени от МВФ. Още почти 25% отиват за заплащане на услугите на експертите на МВФ! Всичко свършва с това, че през 1986г МВФ установява над икономиката на Югославия пълен контрол.       

Отказът от «изравняването» сега пък предизвикал недоволство в самата Сърбия, тъй като затвърждавал изоставането на тази република от Хърватска и Словения, най-развитите промишлено. Така МВФ възродил в Югославия сръбския национализъм (с който Тито – хърватин по националност – се борил безжалостно, дори изселвал сърби от другите републики). И именно по съвет на МВФ Милошевич отвръща на новия изблик на насилие в Косово през 1989-1990г. с приемане на поправки в конституцията, които орязват правата на автономните краища в сравнение с републиките: без това се оказало просто невъзможно да се провежда икономическата политика на МВФ – ръководството на Косово директно заявявало, че такава политика противоречи на югославската конституция.

По искане на МВФ югославското ръководство приема закон за приватизацията. Но когато експертите на МВФ вникнали в този закон, те били разярени: законът предвиждал създаване на „народен капитализъм” в Югославия, в съответствие с който чуждият капитал можел да разчита само на 10% от акциите на което и да е приватизирано предприятие, основни акционери ставали трудовите колективи и освен това, приватизацията се провеждала на изключително доброволна основа (принудително можело да се приватизират само банкрутиралите предприятия). Затова МВФ се отказал да продължава „работата с Югославия” и бил взет курс за разкъсване на федерацията. Това довело до гражданска война, в която загинали 600 хил. души, и разпада на Югославия. При това 80% от югославския капитал, естествено, бил източен от воюващата страна и прехвърлен в западните банки (от тях 70% в банки от САЩ). В Сърбия обаче на власт оставала Социалистическата партия, която и накарала Милошевич да приеме именно такъв закон за приватизацията.  

Поради това била нужна още една война – уж заради Косово – в резултата на която промишлеността на Сърбия била унищожена от американските бомбардировки, а правителството на Милошевич паднало. Новото правителство отменило предишния закон за приватизацията, отваряйки по такъв начин Сърбия за западния, в това число и американския, капитал.    

Още по-разрушителни били действията на МВФ Руанда. Руанда дълго време се считала за удачен модел на развитие на селското стопанство. Обаче, в края на 80-те години страната преживяла две климатично неблагоприятни години, което предизвикало жестока липса на реколта. Срещу отглежданото кафе през 1989 г. Руанда получава от МВФ грандиозен заем, обаче през 1989г на цените на кафето на международните пазари рязко падат. Нови заеми МВФ предоставя на Руанда само при условие, че страната се откаже от политиката на обезпечаване с продоволствия и отказа от държавна поддръжка на фермерските стопанства (тъй като това не било «пазарна политика”), а също и при условие на девалвация на руандийския франк.  

Всичко това предизвикало галопиращ скок на инфлацията и крах на реалните доходи на населението. При това експертите от МВФ прекрасно знаели, че всеки път, когато в Руанда започва икономическа криза, в страната избухва гражданска война. Руанда е основно населена от две етнически групи: автохтонните земевладелци хуту (около 90%) и дошлите от север през XVI-XVII в. Скотовъди туци (по-малко от 10%). Туци покорили хуту и създали в Руанда феодална монархия. В продължение на столетия туци използват жесток терор, за да поддържат властта си над страната. Затова и хуту изпитват към туци вродена омраза. След като Руанда постига независимост всяка следваща икономическа криза в страната завършва или с това, че хуту колят туци, или с това, че туци колят хуту. Естествено през 1990-1991 г. всичко се повтаря. Професионалните войни туци устройват грандиозно клане на хуту, но тъй като хуту били много повече, туци загубили и стотици хиляди от тях избягали в съседните страни. За половин година загиват 1,5 млн. човека! Цялото натрупано национално богатство бива унищожено, всички парични запаси на Руанда се прехвърлят в западните банки. Икономиката на страната бива разрушена. По искане на МВФ новото правителство на Руанда разгонва спестовно кредитните кооперативи в страната (като „социалистически”), което довежда до масово разоряване сред фермерите и замразява изкупните цени на кафето на нивото на кризисната 1989г. (въпреки че жизнените разходи в Руанда порастват неимоверно и цената на кафето на световните пазари също забележимо растат). В резултат фермерите масово се разоряват (само през 1992 г. те от отчаяние изсичат 300 кафейни дървета), а земите им се изкупуват от ТНК. Външният дълг на Руанда през тези години расте от 150.3 млн. щатски долара до 804.3! днес Руанда е страна, която няма никакви перспективи и работи изключително, за да плаща лихвите по дълговете си.  

Не по-малко впечатляващо е и разрушението на сомалийската икономика от страна на МВФ. Сомалия се нуждаела от финансови вливания заради разходите, свързани с войната между Етиопия и Сомалия. МВФ предоставя заеми при условие, че се поведе политика на „сурова икономика”, че бъде закупено американско зърно на дъмпингови цени и се проведе девалвация на сомалийския шилинг. Това разрушава традиционните връзки между двата основни сектора на сомалийската икономика: «чергарската икономика» (скотовъдите) и «уседналата икономика» (земеделците и гражданите). Девалвацията довежда до рязко поскъпване на горивото и торовете, а дъмпингът на американското зърно прави отглеждането на зърнени култури неизгодно. Селяните били моментално разорени. Те не могли вече да купуват стоки в градовете, което разорява гражданите. Те от своя страна не могли да купуват месо от скотовъдите и скотовъдите били принудени да изколят добитъка си, тъй като нямали пари за отглеждането му. Икономиката на страната рухнала.

Освен това, по искане на МВФ били закрити държавните стопанства (съществуващи основно в зоните с оросявано земеделие), което лишава държавата от основния (освен данъците) източник на доходи. А това от своя страна унищожило държавните социални медицински и образователни програми. Държавата не могла да плаща заплатите на държавните служители, което повлякло след себе си краха на държавния апарат, а след това и гражданска война, отнела близо 60 хил. живота.  

Огромни щети МВФ нанася и на Мексико. Мексико била до 80-те години на ХХ в. една от най-развитите държави на Латинска Америка. При това Мексико била класически пример на страна с държавен капитализъм. Обаче, развитието на Мексико в значителна степен зависело от нефта. Затова катастрофалния спад на цените на нефта през 1980-те г. нанесло мощен удар на страната. Мексико получили от МВФ големи заеми за грандиозните си програми (за да се извърши «нов технологичен скок») – но не могла да ги върне. Страната била обявена като банкрутирала и МВФ взел икономиката на Мексико под свой контрол. В съответствие с „плана Бейкър”, който бил наложен на страната били отменени всички протекционистки мерки, защитаващи вътрешните пазар и производител, било въведено свободното прехвърляне на капитали (и от страната били източени  и прехвърлени в САЩ 45 млрд. долара), започнала глобална приватизация.

Особено бурно тези реформи протичали по времето на президента Карлос Салинас де Гортари в края на 80-те – началото на 90-те г. Протичащите тогава реформи получили името „салинастройка” (по аналогия с „перестройката” на Горбачов), а МВФ провъзгласил създаването от него «мексиканско икономическо чудо». В Мексико нахлул американския капитал. Само през 1991–1993 г. в Мексико дошли около 100 млрд. долара американски капиталовложения.

Но едновременно с това в страната свирепо бушувала инфлация и растели нищетата и безработица (през 1987 г. напълно безработни били около 18% от икономически активното население, а частично безработни – над 40%), внасянето на северноамерикански стоки (до 50 млрд. долара през 1993г.) разорява вътрешния производител, отстъпките предоставени от транснационалните компании, лишили мексиканския бюджет от огромни данъчни постъпления. Така през 1994 г. се разразил знаменитата мексиканска икономическа криза. „Салинастройката” рухнала. 20 хил. предприятия се разорили, 700 хил. души останали без работа, 2 млн. малки частни предприятия заявили, че се намират на границата на банкрута.

МВФ и Вашингтон предоставили на Мексико нови кредити на обща стойност 53 млрд. долара. При това от Мексико се изисквало да продължава  с неолибералните реформи, предоставянето на свръх изгодни предложения на американските корпорации и встъпване в НАФТА (Северноамериканската зона на свободна търговия).

След встъпването на Мексико в НАФТА доходите на мексиканските работници мигновено се съкратили с 26%. В щата Чиапас избухнало въстание на сепаратистите. Основните финансови вливания били насочени към „макиадорите” – низ от заводи, построени по мексиканско-северноамериканската граница. Тези заводи били екстериториални, там е забранено създаването на профсъюзи, работниците получават жълти стотинки, заводите не плащат данъци на мексиканската хазна.

Щетите, причинявани на Мексико от „макиладорите”, се оценя на приблизително 14,5-16,5 млрд. долара на година. В резултат на това Мексико се оказва вързана с мъртва ватка към САЩ и МВФ, 24% от населението живее на границата на гладната смърт и още 50% - в условията на бедност, което в Мексико не се е случвало даже по времето на диктатурата на Порфирио Диас в края на ХIХ – началото на ХХ в.

Могат да се приведат много аналогични примери. Да кажем, примера на Индонезия, където режимът на Сухарто през последните 8 години на своето съществуване безпрекословно изпълнява всички съвети на МВФ. Това завършва с икономически крах, масово бягство на капитали в САЩ, падането на Сухарто, етнически и религиозни стълкновения, в които загиват от 8 до 10 хил. души.

Може да се припомни и Бразилия, където последните 5 години от управлението на военния режим икономиката на страната била под контрола на МВФ (под предлог, че се наблюдава изплащането на гигантския външен дълг; плащанията по него достигали 30-40% от стойността на бразилския износ!). През 1983-1984 г. МВФ налага на военния режим плана на «шоковата терапия», обаче това завършва с възникването в страната на масова съпротива срещу „шока”, кампания на гражданско неподчинение и масов саботаж на предприятията, което довежда до падането на военния режим през 1985г.        

Затова пък отказът от «реформите на МВФ» при президентството на известния ляво радикален социолог и икономист Фернанду Кардосу позволил да се стабилизира икономиката на Бразилия и рязко – с 5 млн. души – да се намали числото на бедните в страната.

Може да се припомни и «шоковата терапия по рецепта на МВФ» в Перу по време на диктатурата на Фухимори. В резултат на тази «терапия» в Перу губят работа 12 млн. души, 15 млн. изпадат в нищета, а самата страна губи шанс да премине в категорията на индустриално-аграрните страни.

В Еквадор «шоковата терапия на МВФ» води до опит за въвеждане в качеството на национална валута долара на САЩ, което предизвиква тотално разорение сред еквадорците, стихиен бунт и падането на правителството.

Последствията на «шоковата терапия» в Русия на всички са добре известни.  

Създаденото по рецептата на МВФ «аржентинско икономическо чудо», бащата на което наричат Доминго Кавало, също не рухна вчера – с обявяването на фактическо обезценяване на националната валута, масови гладни бунтове и погроми, нееднократна смяна на правителството. Гладните бунтове и погромите в Аржентина вече се случили в края на първия етап на «шоковата терапия» през 1989 г., а след това през 1996 г. (което и довежда до първата оставка на Д. Кавало). Трябва да се отбележи, че гладните бунтове избухват през 1989 г. за първи път през цялата история на независима Аржентина. Икономическата криза в Аржентина продължава вече последните 4 години, безработицата на ниво 15-18% се задържа последните 3 години, външният дълг от 138 млрд. долара също не се появява за един ден. Новост се оказва само замразяването на влоговете на гражданите и решението външния дълг да се изплаща със средствата на пенсионните фондове (а на пенсионерите, съответствено, да не се плащат пенсии).

Кавало, действащ по рецептите на МВФ, привлича в Аржентина 40 млрд. долара, 28% от аржентинската икономика се изкупува от американски корпорации. Но условията, по които тези пари идват в Аржентина, били разорителни за страната: на инвеститорите се гарантирали невероятни данъчни облекчения – освобождаване от данъци за 25, 15, 10 години или пълно освобождаване от данъци за 5 години с последващ 10-годишен период на 80-процентни преференции. В резултат от 40 млрд. долара, вложени в икономиката на страната, се получават най-малко 280 млрд. долара печалби, безпрепятствено изнесени от Аржентина – а тези пари можеше да се вложат в националната икономика (това е двойно повече от целия външен дълг на Аржентина). Така Аржентина стана още една жертва на Международния Валутен Фонд.

27 януари – 1 февруари 2002

Публикувано в списанието «Диспут» (Омск), 2002, № 12, в съкратен вариант под името «Данайците от МВФ. Страната я чака разорение, ако парите и съветите се дават от Валутния фонд» във вестник «Россия», 2002, № 6.

http://www.luxauto.lv/?ru;7;12;114

ГМO Скандалът: Дълготрайните Ефекти от Генетично Модифицираните Храни Върху Човека

Изследванията се налага първо да се одобряват от индустрията

Global Research, 29 юли 2009г.

Една от най-големите мистерии около разпространението на растителни продукти с ГМО по света, като се започне с първите комерсиални култури, появили се в началото на 90-те години в САЩ и Аржентина, представлява липсата на независими научни изследвания на дългосрочните ефекти на ГМО продуктите върху хора, да не говорим за опитни мишки. Най-накрая се проля светлина върху истинските причини за това. Компаниите производители на ГМО култури като Монсанто, БАСФ, Пайъниър, Сингента и други възпрепятстват независимите изследвания.

Статия в уважаваното американско научно ежемесечно списание Сайънтифик Америкън за август 2009г. разкрива шокиращата и обезпокояваща истина криеща се зад разпространението на ГМО продукти по планетата, започвайки от 1994г. Няма никакви независими научни изследвания в никое уважавано издание по света по една проста причина. Невъзможно е да се направи независима проверка на това дали растителните продукти с ГМО, като например царевицата Monsanto Roundup Ready Soybeans (или MON8110 GMO) е безвредна, както компанията твърди, или да се повярва на другото й твърдение, че продуктите и нямат странични ефекти, при положение, че ГМО компаниите забраняват подобни тестове!

Точно така. Като предварително условие за закупуване на семена, било за култивация, било за изследователски цели, Монсанто и мегакомпаниите, занимаващи се с генетика, първо трябва да подпишат съглашение между крайния потребител и компанията. През последното десетилетие, времето на най-широко разпространение на семена с ГМО в земеделието, Монсанто, Пайъниър (ДюПон) и Сингента изискват от всеки, който купува техните ГМО продукти, да подпише документ, според който изрично се забранява използването на семената за каквито и да е независими изследвания. Учените нямат право да тестват семето и да установят при какви условия то успява или не успява да се развие. Те нямат право да сравняват каквито й да е показатели на ГМО културите с други подобни или с немодифицирани, произведени от други компании. Най много тревога буди това, че им е забранено да изследват дали генетично модифицираните растителни продукти водят до нежелани странични ефекти в околната среда, животните или хората.

Единствените изследвания, които е позволено да бъдат публикувани в уважаваните научни издания, са тези, които са получили предварително одобрение от Монсанто и другите компании от ГМО индустрията.

Целият процес, по който ГМО продуктите са били узаконени в САЩ, като се започне с прокламацията на президента Джордж Буш-старши през 1992г., по молба на Монсанто, според която никакви специални правителствени тестове за безопасността на растителните ГМО продукти не е нужна, тъй като президентът ги смятал за „напълно еквивалентни” на немодифицираните продукти, е изтъкан от корупционни интереси. Бивши адвокати на Монсанто биват назначени в ЕПА (ЕРА) и ФДА (FDA), за да отговарят за правилата, които регулират ГМО културите, което е само един от примерите, освен това досега не е проведена и една държавна проверка на това, доколко ГМО продуктите са безопасни. Всички тестове на безопасността и действието на ГМО се предоставят на правителството на САЩ от самите компании, сред които е Монсанто. Не е чудно тогава, че ГМО звучи положително и че Монсанто и други могат преднамерено да твърдят лъжливо, че генно-модифицираните продукти са „решението срещу световния глад”.

В САЩ група от 24 водещи учени, занимаващи се с вредителите по житните култури, се обръщат с писмен призив към щатската Правителствена Агенция за Защита на Околната Среда (ЕРА) настоявайки агенцията да се намеси срещу упражняваната от компанията цензура. Това е все едно Шевролет, Тата Мотърс или Фиат да се опитваха да цензурират сравнителните краш-тестове на колите им в Консюмърс Рипортс или публикациите на потребителски сравнения, само защото на фирмите не им харесвали резултатите. Само че това се отнася към човешката и животинска хранителни вериги. Учените с право настояват пред ЕРА, че безопасността на храната и защитата на екологията „зависят от осигуряването на възможност за редовна научна проверка на растителните продукти.” Трябва да мислим два пъти преди да изядем следващата кутия с мюсли закуска, ако използваната в нея царевица е генно-модифицирана.   

F. William Engdahl е автор на Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order. Повече за него може да намерите на интернет адреса му: www.engdahl.oilgeopolitics.net

Статията е взета от сайта Global Research: http://www.globalresearch.ca/index.php?context=va&aid=17251

За повече статии от този автор: johnpilger.com

The Kidnapping of Haiti /Отвличането на Хаити/

Джон Пилгър

В най-новата си статия за Ню Стейтсман, Джон Пилгър описва „бързото и грубо” присвояване на разрушения от земетресението Хаити от страна на милитаризираната администрация на Обама. Вземайки предвид участието на Джордж У. Буш в „оказването на помощ” и Бил Клинтън, човека на ООН, на ум идва мрачната повест на Греъм Грийн, Комедиантите, която разказва за експлоатацията на Хаити.

Обирането на Хаити се отличава с бързина и грубост. На 22 януари САЩ си осигури „формално одобрение” от страна на Обединените Нации, за да може да превземе всички въздушни и морски портове в Хаити, както и да „обезопаси” пътищата. Никой от страна на Хаити не е подписал съглашението, което няма законова основа. Щатите говорят от позицията на силата, блокирайки морските пътища и изпращайки 13 000 морски пехотинци, спецчасти и наемници, нито един от които не е обучен да оказва хуманитарна помощ.   

Летището в столицата, Порт-о-Пренс, се превърна в американска военна база и поради това полетите с хуманитарна помощ се пренасочват към Доминиканската Република. Всички полети бяха спрени за три часа заради пристигането на Хилари Клинтън. Хаитянци с тежки наранявания чакаха безпомощно докато 800 американски жители намиращи се в Хаити бяха нахранени, напоени и евакуирани. Едва след шест дни Въздушните сили на САЩ доставиха бутилирана вода на хората, страдащи от жажда и обезводняване.

Първите ТВ репортажи изиграха решаваща роля, създавайки впечатлението, че на острова бушува криминален хаос. Мат Фреи, репортерът на БиБиСи изпратен от Вашингтон, едва си поемаше дъх гълчейки за „насилието” и нуждата от „сигурност”. Въпреки очевидното достойно поведение на жертвите на земетресението, това че групи от местни жители поради липсата на помощ сами да спасяват хора и дори забележката на американски генерал, че насилието в Хаити сега било забележимо по-ниско отколкото преди земетресението, Фрей твърдеше, че „грабежът е единствената индустрия” и че „достойното минало на Хаити е отдавна забравено”. Тоест миналото на Хаити, изпълнено с насилие и експлоатация от страна на САЩ, беше приписано на жертвите. “Няма съмнение”, докладваше Фрей, във времето след кървавата инвазия на САЩ в Ирак през 2003, „че желанието да се носи добро, да се донасят американските ценности на останалия свят и в частност на Средния Изток сега... в момента все повече се обвързва с военна сила.”    

В изместен смисъл той е прав. Никога преди в тъй нареченото мирно време човешките отношения не са били до такава степен милитаризирани от една грабителска сила. Никога досега американският президент не е подчинявал правителството си на военната върхушка на дискредитирания си предшественик, както това направи Барак Обама. Следвайки политиката на война и доминация наложена от Джордж У. Буш, Обама cе обърна към Конгреса искайки безпрецедентен военен бюджет, надхвърлящ 700 милиарда долара. Той стана, фактически, говорителя на истински военен удар.  

За хората в Хаити изводите са ясни, ако не гротескни. Освен че войските на САЩ контролират страната им, Обама назначи Джордж У. Буш в процеса на осигуряване на „хуманитарна помощ”: пародия, която със сигурност е взета от произведението на Греъм Грийн, Комедиантите, като мястото на действието е Хаити начело с Папа Док. По време на президентския мандат на Буш, мерките за справяне с последствията от урагана Катрина през 2005 г. се превърнаха в етническа чистка срещу голяма част от чернокожото население на Ню Орлиънс. През 2004 той нареди отвличането на демократично избрания премиер-министър на Хаити Жан-Бертран Аристид и го изпрати в изгнание в Африка. Популярният Аристид би имал смелостта да наложи скромни реформи като например праг на минималните заплати на тези, които полагат тежък труд в мръсните фабрики на Хаити.

Когато бях в Хаити, гледах малки момичета наведени над бръмчащи, съскащи опаковъчни машини в Главната фабрика за бейзболни аксесоари в Порт-о-Пренс. Много от тях имаха възпалени очи и раздрани ръце. Извадих камера и бях изхвърлен навън. Хаити е мястото, където Америка прави принадлежностите за прочутата си национална игра за без пари. Хаити е мястото, където Уолт Дисни произвеждат пижами с Мики Маус за без пари. САЩ контролират хаитянските захар, боксит и суровината от растението агава. Отглеждания на острова ориз беше заменен с вносен от Америка, което принуди хората да се преселват н градовете и да строят паянтови къщи. Всяка година в Хаити нахлуват американски пехотинци, печално известни със зверствата си, което е било тяхна специалност от Филипините до Афганистан.                         

Бил Клинтън е другият комедиант, самоназначил се за представител на ООН в Хаити. iti. Наричан подмазвачески от БиБиСи като „Г-н Добрия... връщащ демокрацията на една тъжна, измъчена земя”, Клинтън е един от най печално известните предприемачи в Хаити, настояващ за дерегулация на икономиката в полза на фабричните барони. Напоследък той предлага сделка на стойност 55 млн. долара, която да превърне северната част на острова в анексирана от щатите „туристическа игрална площадка”.

Не заради туристите САЩ строят в Порт-о-Пренс петото си по големина посолство. Във водите на Хаити преди десетилетия бе открит нефт и САЩ го поддържаха като запасен ход до момента, в който Средния Изток не започне да пресъхва. По-належащата стратегическа важност на Хаити се крие в плановете на Вашингтон за „общо намаление на цените” в Латинска Америка”. Целта е смяната на популярните режими във Венецуела, Боливия и Еквадор, контрол над богатите петролни залежи на Венецуела и саботаж на растящото регионално коопериране, което дава на милиони първия им допир с икономическата и социална справедливост, дълго време отхвърляна от спонсорираните от САЩ режими.

Първият успех в това начинание дойде миналата година чрез свалянето на президента на Хондурас Хосе Мануел Зелая, който също посмя да предложи праг на минималното заплащане и плащане на данъци от страна на богатите. Тайната подкрепа на Обама към водачите на незаконни режими е ясно предупреждение към уязвимите правителства в централна Америка. Миналия октомври режимът в Колумбия, в който Вашингтон дълго време наливаше пари и биваше подкрепян от отрядите на смъртта, предостави на САЩ седем военни бази с цел, съдейки по документи на въздушните сили на САЩ, с цел “въоръжена борба с антиамериканските правителства в региона”.

Медийната пропаганда постави основата на това, което вероятно може да се окаже следващата война на Обама. На 14 декември изследовател в Университета на Уест Инглънд публикува първите открития от 10-годишното изследване на репортажите на БиБиСи относно Венецуела. От 304 репортажа само три споменаваха нещо за историческите реформи на правителството на Чавес, докато болшинството хулеше необичайния демократичен рекорд на Чавес, в един момент сравнявайки го с Хитлер.

Подобно изопачаване и слугуването на западната мощ се ширят сред англо-американските корпоративни медии. Хората, които се стремят към по-добър живот, или просто за живот, от Венецуела до Хондурас, заслужават нашата подкрепа.

Въпреки че 90-те години на миналия век са вече зад гърба ни и повечето хора навярно вече са позабравили кървавата драма, която разтресе Балканите по онова време, мисля че тази статия ще бъде полезна за тези, които се питат какво все пак подпали огъня на гражданската война и хаоса, довели до краха на Югославия, и каква беше причината НАТО, дирижирана от САЩ, да стовари военната си мощ върху Сърбия. Макар и в сбит вариант статията описва основните причини довели до това нещастие. Много от тези, които ще прочетат долните редове може и да не повярват на написаното, но това не значи че основната част от доводите на автора не са верни. Особено ако ги сравнят с това, с което прозападните телевизии заливаха аудиторията си в онези дни.

Статията е написана от Александър Тарасов през 1999 година. Оригиналът й е на руски език и може да бъде открит на http://saint-juste.narod.ru/yugo.htm и http://www.knukim-edu.kiev.ua/index.php?id=660&view=article  

Двете подред Югославски войни, които преминаха пред очите ни през 90-те години, демонстрираха на всички грозната роля на медиите, които в югославския конфликт заемаха ролята на основно оръдие за оглупяване на обществеността. Когато медиите провъзгласяват като виновник за войната един-двама души (няма значение, Клинтън или Моника, както правят нашите „патриоти” или Милошевич, както западните медии и неолибералите ни) – те принизяват зрителите и читателите до нивото на развитие на неграмотен и подтиснат руски селянин от началото на XIХ в, вярващ, че Наполеон е въплъщението на Антихриста. 

Срамно е, че журналистите на прага на XXI век се опитват да внушат на аудиторията, че най-мощната военна машина на планетата – НАТО – може да быде задействана само за да бъде наказан един-единствен човек – Милошевич и че на Запад всички до толкова са се разучили да броят парите, че за да бъде наказан само един човек са готови да хвърлят на вятъра десетки милиарди долари. Срам е някои журналисти, внушаващи на аудиторията, че Милошевич е „диктатор” и „фашист”, въпреки че Милошевич беше избран на всеобщи избор и в условията на „фашистката му диктатура” преди 8* години 20 хиляди опозиционери, устройвайки стрелба, се опитваха да щурмуват сградата на държавното радио, парламента и МВР – а „фашистът” Милошевич дори никого не осъди, а тези, които бяха задържани, бяха пуснати по-късно! А само преди 4* години пред погледа на „фашиста” Милошевич опозицията в Белград устройваше безкрайни митинги, като всичко свърши с това, че единия от лидерите на опозицията беше поканен в правителството! Истинският фашист отдавна да беше вкарал демонстрантите в концлагер, а някого щеше и да разстреля за назидание, опирайки ги до стената (Пиночет например направи точно така, но Пиночет, ако се вярва на журналистите, не е фашист, а борец за демокрация).   

В крайна сметка причините за Югославските войни, както обикновено, са икономически. Всички грамотни специалисти знаят това.

МВФ като детонатор на Югославия

Реалният инициатор на югославските войни се явява Международния Валутен Фонд (МВФ). По някаква причина се смята, че МВФ е някакво божество, всезнаещо, никога не допускащо грешки, въпреки че доказателства на обратното твърдение има колкото искаш. Например програмата за „икономическо оздравяване”, която МВФ налага на Руанда, довела икономиката й до банкрут и война между племената тутси и хуту, довела до над милион жертви. Провеждащата се под ръководството на МВФ „салинастройка” доведе до знаменития финансов крах, а за ликвидацията на последствията от него за последните 5 години в Мексико се наложи да се „налеят” 92 милиарда долара. Индонезия от 1992г добросъвестно пренастройваше икономиката си по рецептата на МВФ, а до какво доведе тя, видяха всички. Още по-рано по абсолютно аналогичен път се развиваха събитията в Бразилия, където последното военно правителство, безропотно изпълняващо всички указания на МВФ, доведе икономиката до задънена улица и загуби властта си.

Югославия беше първата страна от „източния блок”, която започна да преобразува икономикана си по рецептата на МВФ (още от 1980г.) Именно МВФ поиска от югославското ръководство да се откаже от „социалистическите планове” на изравняване на икономическото развитие на всички региони на страната, което лишава традиционно изостаналото Косово от огромни държавни дотации и дава възможност на ходжаистката тогава Албания да използва недоволството на местното население от „новата икономическа политика” за създаване в Косово на албанско сталинистко движение. Първата косовска криза избухва през 1981г, когато сталинисткото движени започва терор срещу неалбанците и провокира улични сблъсъци. Загиват 30 души, 20 000 сърби, черногорци и евреи бягат от Косово.

Към 1984-та югославската държавна сигурност разгромява 3 нелегални сталинистки „компартии” в Косово, плюс нелегална ходжаистка организация „Път към свободата”. Всичко това струва на югославската хазна сума равна на 70% от заемите, получени от МВФ. Още почти 25% отиват за заплащане на експертите от МВФ! Всичко свършва с това, че през 1986г МВФ установява над икономиката на Югославия пълен контрол. Отказът от „изравняването” предизвиква вече недоволство и в самата Сърбия, тъй като затвърдява изоставането на републиката от Хърватска и Словения – най-развитите промишлено. Така МВФ възродява в Югославия сръбския национализъм (с които Тито, хърватин по националност, се бори безжалостно, дори изселва сърби от другите републики). И именно по препоръките на МВФ Милошевич отговаря на новия изблик на насилие в Косово през 1989-1990г с приемането на поправки в конституцията, които орязват правата на автономните региони в сравнение с републиките: без това се оказва просто невъзможно да се провежда икономическата политика на МВФ – ръководството на Косово директно заявява, че такава политика противоречи на югославската конституция.

По настояване на МВФ югославското правителство приема през 1989г закон за приватизацията. Както става ясно след 2 години, приватизация е била задължително условие по „доктрината Ноу-Хау”, жизнеспособността на която МВФ изпробва върху Югославия.

«Доктрината Ноу – Хау»

«Доктрината Ноу-Хау» е разработена през 1982г поставяйки пред себе си целта да „ликвидира икономическата и военна мощ на многонационалните държави от източния блок”.

Доктрина предвиждала: внедряването на пазарни механизми, провеждане на приватизация и отваряне на икономиката на тези страни за западния капитал под контрола и при условията, поставени от МВФ, като едновременно се запази технологичното им изоставане от водещите западни страни. По мнението на разработчиците на „доктрината”, това е трябвало да предизвика (на стадии):      

В политиката: а) прераждане или ликвидация на управляващите компартии б) възникване в резултат на това идеологически вакуум, в) перманентена правителствена криза;

В обществения живот: а) дезинтеграция на обществото на основата на пазарния егоизъм на населението (разпадане на обществото на противоборстващи слоеве, групи, кръгове, фракции), б) възникване на етнически, териториални, кланови и социални конфликти с перспектива да се милитаризират;

В икономиката а) нарастване на инфлацията, б) промишлен спад и технологичен регрес, и накрая в) необратимо подкопаване на промишлеността и самоотбраната.

В прекия смисъл на думата „многонационалните държави от източния блок” бяха само три: Югославия, СССР и КНР. В Югославия „доктрината Ноу-Хау” сработи блестящо, което говори за изключително високия професионализъм на разработилите доктрината. Социалистическата Федеративна Република Югославия се срина, подкопана от „пазарния егоизъм”. Но със Сърбия възникват проблеми.

«Отварянето» на Сърбия с военни методи

Законът за приватизацията бива приет в СФРЮ през 1989г, но западният капитал той не удовлетворява, тъй като практически елиминира всички възможни опити на западните банки и компании да вземат под контрол икономиката на Югославия. Затова се наложи и разбиването на Федерацията. В бившите югославски републики приватизацията започва на основата на нови, републикански закони. В Хърватска и Словения тези закони напълно удовлетворяват Запада. Основният претендент за абсорбиране на хърватската и словенска икономики бива германския капитал – и днес практически цялата икономика на Хърватска и Словения (пряко или косвено) се контролира от капитала на ФРГ. При това германските концерни навсякъде, купувайки хърватските предприятия, ги затварят, запазвайки по този начин работните места в еднопрофилните собствено немски предприятия – по този начин изкуствено завишавайки цените на стоките на споменатите предприятия на международните пазари. Така си и стоят из цяла Хърватска затворени заводи – отдавна разграбени и разглобени от местното население, останало без работа.

Но сръбският републикански закон за приватизацията от 1991г съдържал гаранции срещу подобно развитие на нещата. Според закона, ориентиран към създаването в Сърбия на „народен капитализъм”, западният капитал би могъл да разчита само на 10% от капитала на приватизираното предприятие. Западните корпорации остават недоволни от тези обстоятелства, но формални претенции към закона не могли да предявят, тъй като външно той удовлетворява всички условия на МВФ: основното число икономически субекти на Сърбия се превръщат в частни (акционерни дружества).

Това че в Сърбия се приема именно такъв закон, а не друг, зависело не от Милошевич. Повечето предприятия в СФРЮ били предприятия с колективна форма на собственост (собственост на трудовите колективи). Именно тези собственици (трудовите колективи) и възразяват срещу други варианти на приватизация. Те постигат това, че колективните им предприятия се превръщат в АД (акц. дружества), в които трудовите колективи стават собственици на акциите. Фактически се променя формата на собственост, но не и същността. Югославските работници излизат твърдо срещу превръщането на предприятията си в класически частни, тъй като на практика Югославия винаги е живяла по законите на пазара и работниците са знаели, че първото, което ще направи новия частен собственик е да съкрати работните места, да отреже от заплатите и социалното обезпечаване (това, което всъщност се случва в Хърватска и Словения).  

Освен това югославските работници си извоюват и това, че в закона да бъде фиксиран принципа на доброволен процес на приватизация (т.е. държавата да може принудително да приватизира само онези колективни предприятия, които се оказват в положение на банкрут).

В резултат, към 1997г дяла на капитала на частните предприятия в сръбската икономика съставлява едва...4%! Западните корпорации не получават практически нищо, въпреки че, разбира се, западният капитал е несравнимо по-мощен от сръбския.

Междувременно съществуват сектори от сръбската икономика, за които отдавна мечтае западния, в частност, германския и американски капитал. Това например е целият комплекс на сръбската медна промишленост. Медта днес е най-необходимата суровина за бързо развиващата се електронна промишленост на ФРГ. За германските концерни сръбската мед (взимайки предвид смехотворните транспортни разходи и възможността да плаща на сръбските работници много низка заплата) – това „златно дъно”, позволяващо едновременно доходите да бъдат увеличени с 520-550%! Но сръбското законодателство не позволявало на германския капитал да завладее сръбската медна промишленост.

Друг пример. В Косово са разположени най-големите в Европа (а по мнението на някои специалисти и в Евразия изобщо) разузнати запаси от висококачествена каменна руда. Те не се разработват, тъй като това е икономически нерентабилно при положение, че в Европа постъпва евтини руски нефт и газ. Но ако този нефтогазов поток изведнъж свърши, този който владее Косово, ще диктува правилата на играта в цялата европейска енергетика. По днешното законодателство западният капитал не може да изкупува недра на територията на Сърбия – недрата не се явяват обект на приватизация (така както е и положението и с естествените монополи).

Единственият изход за западните монополи е да се смени властта в Сърбия. По законен път това не можа да се случи – сърбите гласуваха на изборите си за Социалистическата партия. В немалка степен, гласувайки за социалистите, сърбите гласуваха за онзи проект на трансформация на собствеността, при който трудовите колективи под една или друга форма (в колективна или в акционерна) оставали при собствениците на своите предприятия. Тоест Милошевич тук няма никаква роля. Сам по себе си Милошевич е типичен партократ, на каквито се нагледахме и в нашата страна. Лично Милошевич, до колкото може да се съди, няма нищо против приватизация, която би устроила Запада (семейството на Милошевич е семейство на милионери, частни собственици). Но той е принуден да се придържа към официалната партийна линия по въпроса на собствеността, а Социалистическата партия не може да се откаже от тази линия, без да рискува да загуби мнозинството от членовете си и поддръжката на електората си – работниците на колективните предприятия. Неслучайно в знаменитите протести в Белград преди няколко години участваха основно студенти, дребни търговци и представители на хуманитарната интелигенция, но не и работници. Работниците знаеха, КАКВО те получиха по закона за приватизацията, а студентите и интелигенцията (журналистите на първо място), които не се явяват колективни собственици, наивно смятаха, че ако се смени властта – те всички ще станат милионери. Разбираема заблуда: у нас, помни се, че журналистите също се стремяха на някаква „воля” и прославяха „ваучеризацията” – а сега просят дотации от държавата и се оплакват от „социална незащитеност”.

Това което виждаме на Балканите са опитите да се „отвори” в полза на Запада икономиката на Югославия със силови методи. Това е чудовищен регрес на международните отношения: до нивото на средата на XIX в., когато Западът точно с такива методи „отваряше” за себе си Китай – посредством „опиумните войни”.

Отстраняването на конкурента

Съществува още една икономическа причина за югославските войни. Авиацията на САЩ, унищожавайки предприятията на югославската територия, не само разрушаваше това, което не беше позволено да се закупи от американския капитал, но и отстраняваше конкурентите си от този капитал. Само с това може да се обясни защо самолетите на НАТО толкова усърдно унищожаваха югославската цигарена промишленост. Югославския тютюн успешно конкурираше западната продукция в Източна Европа и (особено) в Средиземноморието. Сега този успешен конкурент е отстранен.

Малко хора у нас знаят, че още през 80-те години югославската лека кола „юго” беше невероятно популярна в Щатите. „Юго” имаше репутацията на изключително надеждна и икономична машина, струваща – по американските мерки – същински стотинки (СФРЮ, заинтересувана от западната валута, продаваше „юго” в САЩ по цени по-ниски отколкото в самата Югославия). Американците се нареждали в километрични опашки, за да си купят „юго”! Автомобилното лоби в САЩ изпаднало в състояние на истерика: „юго”, заедно с японските коли се считало за основната заплаха пред американската автомобилна промишленост. Дилърът на „юго” в САЩ – фирмата „Глобал мотърс”, принадлежаща на югославския завод „Црвена застава”, ставал все по-богат и се развивал с бясно темпо, водещите представители на американския истаблишмънт смятали за чест да си сътрудничат с „Глобал мотърс”. Самият Лоурънс Игълбергер (станал по-късно държавен секретар при президента Буш) бил част от управата на „Глобал мотърс”! Веднага след въвеждането на санкции срещу Югославия, „юго” изчезнала от американския пазар, а грандиозните сметки на „Глобал мотърс” били замразени. Американското автомобилно лоби не успявайки да изтласка югославските конкуренти с икономически методи, ги изтласкало с политически. Сега, когато заводите произвеждащи „юго” били разрушени, победата станала окончателна. Заедно с това американските автомобилни компании показателно наказали собствения си потребител заради „недостатъчния му патриотизъм”: къде сега американските собственици на „юго” биха намерили резервни части за своите евтини и икономични коли?

Още един пример. Основния дял доходи в хазната на СФРЮ се падаше на износа на оръжие. Основните купувачи на югославско оръжие били: Ирак, Либия, Иран, Судан, Етиопия, Алжир, Сомалия, Уганда, Китай. Не е трудно да се сети човек, че САЩ дори само изхождайки от политически интереси са били заинтересовани в унищожаването на югославския военнопромишлен комплекс. Работата е там, че от оръжейните пазари югославските продавачи на въоръжение е било практически невъзможно да бъдат изтласкани: югославското оръжие било с много високо качество (югославяните произвеждали оръжие на основата на сложни западни – включително американски – технологии, закупувайки лицензи), а цената му била ниска – Югославия продавала оръжие в твърда валута, а заплатите в югославския военен комплекс се плащали в бързо обезценяващите се динари. Днес югославското военно производство, бомбардирано от авиацията на НАТО, не съществува. САЩ отрязват така доставчиците на оръжие на много от противниците си на международната арена, освен това по този начин отвориха нови пазари за своите оръжейни търговци.                        

Умеят да обичат те единствено покорните

Разбира се западните корпорации не могат директно да кажат: ние водим войната в Югославия заради свръхпечалбите си. затова ни разказват приказки за „фашиста” Милошевич – въпреки че не Милошевич, а „добрият” президент на Хърватска Ф. Туджман се прослави с думите „слава богу, че жена ми не е сръбкиня или еврейка” и „трябва да сме благодарни на богатирите усташи (т.е. хърватските фашисти от времето на Втората Световна война) за това, че са направили Хърватска република хърватска – без цигани и евреи”.

Затова Западът така благоволи пред Вук Драшкович, обещаващ да проведе „истинска приватизация” – въпреки че на Запад, разбира се знаят, че Драшкович е сръбски националист и с нищо не е по-добър от Шешел, същия поддръжник на «Велика Сърбия» (и единствената разлика е в това, че Драшкович е прозападен сръбски националист, а Шешел – антизападен).

Затова на Запад обичат и президента на Черна Гора Мило Джуканович: в Черна Гора приватизацията носи съвсем различен характер, не като в Сърбия. В Черна Гора колективните предприятия са насилствено опразнени, а цялата собственост е заграбена от тесен кръг от държавната номенклатура (формално – чрез няколко фонда, брокерски и консултантски фирми). Всичко това, между другото, води икономиката в задънена улица и затова сега в Черна Гора действа вече следващия, втори план на приватизацията, напълно изкопиран от „ваучеризацията” на Чубайс (руски премиер от средата на 90-те; бел. прев.). Очевидно „ваучеризацията” на Черна Гора се провежда предвид печалния руски опит и следователно, черногорското ръководство съзнателно си поставя целта да създаде в републиката криминално-бюрократичен капитализъм ала Гайдар и Чубайс. Западния капитал това го устройва, тъй като още през 1998г черногорското ръководство заяви готовност да продаде на западните концерни контролния пакет акции на 6-те най-големи черногорски компании за смехотворната сума от 1 милиард долара. Вече даже е известно коя западна компания кое от черногорските предприятия ще закупи (например, нефтопреработващия завод „Югопетрол” в Котар, алуминиевия комбинат в Подгорица и др.). Именно затова западната авиация не хвърляше бомби върху тези предприятия (по същия начин, между другото, както не бяха разрушени предприятията от медната промишленост в самата Сърбия!).

Съвършенно е очевидно, че приватизацията по модела на Чубайс, справедливо наречена „грабителска”, не може да бъде грабителска в Русия и не-грабителска в Черна Гора. Разбира се, на Запад това го разбират. Но когато става въпрос за свръхпечалби, за такива „дреболии” естествено се забравя. Не случайно САЩ пряко заявиха, че са отделили 15 млн. долара за свалянето на Милошевич – законно избрания президент на суверена държава.

Остава да чакаме, кога Милошевич ще бъде свален и да видим, какви ще са настроенията в Югославия след това, след няколко години. Аз имам познати в Украйна, които много се радваха, че Съветския Съюз се разпадна, че се „освободиха” от властта на „московците”, които „окрадваха Украйна” и че мечтаеха да се присъединят към НАТО. Ето вече пет години те дружно псуват „независимостта” си, трогателно обичат „московците” и мразят НАТО. 

*Статията е публикувана на 6 август 1999г

Научете повече за инициативата на Bloggers Unite за опазване на човешките права: http://www.bloggersunite.org

Към инициативата може да се присъедини всеки - нека светът чуе гласа ви. Покажете, че всеки човек с раждането си получава три неприкосновени права - живот, свобода и справедливост. Но не всеки жител на планетата в равна степен притежава възможността да упражни тези права. За огромно съжаление те биват потъпквани на много места по света. 

Bloggers Unite предлагат няколко основни теми по които можете да изкажете мнението си.

*Неправомерното задържане под стража на журналисти отразяващи различни събития.

*Правителста, които игнорират обещанията към гражданите си за справяне с бандитизма.

*Цензурирането на интернет с цел потискане правото за свободно изразяване.

*Жестоки наказания включващи мъчения, принудителен труд и лишаване от храна.

*Сексуални престъпления извършвани от военни или членове на военизирани формирования спрямо жени.

На адрес http://www.bloggersunite.org/event/bloggers-unite-for-human-rights-2009 можете да откриете изчерпателна информация относно инициативата, която ще се състои на 17 юли 2009г. 

Сайтът е англоезичен и ако имате възможност, разгледайте го. Всеки може да направи принос, няма значение колко е голям той. Светът ще стане по-добър само ако всеки от нас пребори безразличието си.   

Честит Ден на Победата на всички, за които днешната майска дата значи нещо повече от просто една от многото съботи в календара. Възприемам този ден малко по-различно, тъй като 9 май или Деня на Победата събужда у мен по-специални чувства. 

Днес се чества 64-годишнина от победата над фашизма и хитлеризма във Втората световна война. Има една страна, в която тази дата носи изключителен емоционален, душевен заряд и спомени. Става дума за Русия, в не толкова далечното минало Съветски съюз. Името и политическите цветове нямат толкова съществено значение, тъй като празникът се чества и празнува от хората, докато партиите имат навика да си идват и отиват, да сменят възгледите и лицата си...

А хората си остават. Остават и тези, макар и все по-малко с всяка изминала година, които са видели и изживели ада на Втората световна война и този ден не е просто значима дата, а незаличим откъс от живота им. Но денят не е само техен. Той е и на всичките поколения, които са дошли и ще дойдат, защото бащите са тези, които коват бъдещето, в което ще живеят наследниците им. От това какво са ти оставили в наследство зависи онова, с което ще трябва да се справяш в бъдеще. Ако не помним историята си сме обречени да повтаряме едни и същи грешки и никога да не разберем мотивите на хората преди нас.

Може би затова поздравът ми ще се стори малко непонятен на доста хора и няма да стане ясно каква е тази дата 9 май, както и защо и обръщам внимание. Е, за мен тя има стойност до голяма степен и заради това, че някои от близките ми са изживели и дори участвали във Великата отечествена война. Дядо ми по майчина линия е украинец и в периода на войната е служил в Руския, по онова време Съветски, северен флот като за щастие се завръща невредим у дома. Някъде по това време той се запознава с баба ми, която е рускиня, и останалото както се казва е история.

Майка ми по волята на съдбата пристига в България запознавайки се с баща ми, което в крайна сметка води и до появата на автора на този блог. Но нека се върна към основната си мисъл.

По ред исторически и геополитически причини специално в България 9 май се приема с доста смесени чувства, въпреки че българския войник също е воювал с фашистите и е участвал в освобождаването на Европа от нацистите. По форумите успях да прочета най-различни мнения, част от които изразяваха я уважение към празнуващите 9 май, я омраза към руснаците и факта на някогашното съществуване на Съветския съюз редом с искрено съжаление за това, че германците не са  ги натупали; дори имаше мнения, които споменаваха Първанов, тройната коалиция и още няколко герои от актуалния ни политически живот.

Западният свят също никога не е бил в особен въсторг от парадите на Червения площад наричай ки го обикновено милитаризъм, показване на мускули и т. н. Този празник не и комунистически както вероятно ще го нарекат мнозина. Мащабите на войната многократно надхвърлят политическите и човешки граници. Вероятно тя би била комунистическа ако воюващите страни се замеряха с партийни билети вместо снаряди, но да се водят спорове по политически пристрастия относно всичката пролята кръв и целия ужас на Втората световна война е прекалено цинично и недостойно.

Да обвиняваме тези, които са воювали и победили Третия райх - създателите на концлагерите, нацизма, блицкрига, войната изпепелила Европа - е просто недостойно. Да карате някой да поема вината за минал политически периоди действия на трето лице, за да отнемете празника му също е недостойно. 

Днешния ден аз смятам за празник. Без значение какво ще ми кажат медиите за това...

много добре изпипан и анимиран флаш шутър с малки човечета. За да играете, кликнете върху линка - boxhead2play.swf  

<object classid="clsid:D27CDB6E-AE6D-11cf-96B8-444553540000" codebase="http://download.macromedia.com/pub/shockwave/cabs/flash/swflash.cab#version=6,0,29,0" width="640" height="480">
  <param name="movie" value="boxhead2play.swf" />
  <param name="quality" value="high" />
  <embed src="boxhead2play.swf" quality="high" pluginspage="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" width="640" height="480"></embed>
</object>

за да играете играта ''mass attack'', кликнете върху линка massattack.swf

<object classid="clsid:D27CDB6E-AE6D-11cf-96B8-444553540000" codebase="http://download.macromedia.com/pub/shockwave/cabs/flash/swflash.cab#version=6,0,29,0" width="600" height="500">
  <param name="movie" value="massattack.swf" />
  <param name="quality" value="high" />
  <embed src="massattack.swf" quality="high" pluginspage="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" width="600" height="500"></embed>
</object>

за да играете играта ''chargeball'', кликнете върху линка chargeball.swf

<object classid="clsid:D27CDB6E-AE6D-11cf-96B8-444553540000" codebase="http://download.macromedia.com/pub/shockwave/cabs/flash/swflash.cab#version=6,0,29,0" width="600" height="500">
  <param name="movie" value="chargeball.swf" />
  <param name="quality" value="high" />
  <embed src="chargeball.swf" quality="high" pluginspage="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" width="600" height="500"></embed>
</object>

за да играете играта ''linkaball'', кликнете върху линка linkaball.swf

<object classid="clsid:D27CDB6E-AE6D-11cf-96B8-444553540000" codebase="http://download.macromedia.com/pub/shockwave/cabs/flash/swflash.cab#version=6,0,29,0" width="500" height="500">
  <param name="movie" value="linkaball.swf" />
  <param name="quality" value="high" />
  <embed src="linkaball.swf" quality="high" pluginspage="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" width="500" height="500"></embed>
</object>

Окончание на статията - обемът на й наложи 3 абзаца да бъдат пуснати в нов пост. Началото на статията е пуснато в предходния пост по-долу на страницата на блога

http://win.ru/win/757.phtml

Срещу някои от бившите ръководители вече са повдигнати официални обвинения. Одитори отново се оказали „Артър Андерсън”… Впрочем, в „УорълдКом” остават оптимисти и се надяват да продължат дейността си след реструктуризацията.

Всички тези събития породили сред американското общество напрегнати размисли относно теми като бизнеса и властта, ролята на комерсиалните структури във финансирането на избирателните кампании, влиянието на енергийните компании над енергийната политика на страната, конфликтът на интереси при едновременно оказване на консултантски и одиторски услуги и т.н. Отделни екстремисти дори поставят под въпрос необходимостта от съществуването на пазара на електроенергия, смятайки го за една голяма афера.

Законодателната мисъл обаче се развивала в малко по-различна насока. През юли 2002 президентът Буш тържествено подписал приетото от Конгреса законодателство по борба с корпоративното мошеничество. В речта си президентът го оприличил на терористичните актове от 11 септември 2001 и обещал, че нито едното, нито другото ще успеят да подкопаят американската икономика. Новото законодателство предвижда по-строг контрол от страна на държавата и акционерите на компаниите по отношение на самите компании, длъжностните им лица и одиторите. Законът, в частност, създава нов надзорен орган за одиторска дейност към Комисията по ценни книжа (по-рано счетоводните фирми в САЩ били основно саморегулиращи се). Законът задължава компаниите да създават независими одиторски комитети, които (а не ръководството на компанията) да наемат одитори за проверка на сметките на компанията. Законът настоява ръководството на компанията лично да заверява отчетността. Накрая, законът въвежда опростени процедури на съдебното преследване от страна на акционерите на самите компании, ръководителите им и одиторите. Възможните присъди за ръководителите-мошенници също се увеличили четворно до 20 години, а в някои случаи и 25 години.

Предизвикали ли са тези мерки съответния ефект? Минаха шест години и сега цялата американска икономика напомня един голям „Енрон”. Причините довели до краха на енергийния гигант с времето могат да станат и основни предпоставки за краха и на глобалния американски проект.

http://win.ru/win/757.phtml

(26/09/08) «САПУНЕНИТЕ МЕХУРИ» ЩЕ РАЗРУШАТ АМЕРИКА

Ако делото по „Би-Си-Си-Ай” е най-голямата афера на 20-ти век, тогава крахът на американския енергиен гигант „Енрон” (Enron) засега е най-невероятният скандал на 21-ви век. (Впрочем, века едва започна…) Разбира се и този път не мина без офшорни сметки. Корпорацията „Енрон” възниква през 1985 в резултат на сливането на две газови компании от Тексас и Небраска и става първата компания, която има мрежа от газопроводи в цяла Америка. През 90-те компанията плавно се ориентира към търговския бизнес, отначало специализирайки се в газовия отрасъл, а след това преминава към електроенергията. Заедно с това корпорацията попада на пазара с енергийни фючърси и ценни книжа, което по-нататък и осигурява значително поле за финансови маневри. Скоро след това компанията става най-големия търговец на пазара за електроенергия, а през 2001 тя заема 7 място в класацията „Форчън 500”. По това време компанията има вече 21 хил. работници в 40 страни по света. През 90-те години енергийния отрасъл на САЩ става значително дерегулиран, т. е. освободен от твърде високия държавен контрол. В резултат на това, благодарение на пазарната си доминация, „Енрон” фактически получава възможност да манипулира цените на тока в мащабите на цяла Америка.

Както и се полага на истинските олигарси, „Енрон” се радвал на изключително тесни връзки в политическите кръгове, особено републиканската партия. Президентът на корпорацията Кенет Лей се е смятал за личен приятел на Джордж Буш-младши. На практика „Енрон” е бил спонсор номер 1 на избирателната кампания на сегашния президент на САЩ (по време на написване на статията това е Джордж Буш – бел. прев.), както и в предшестващата му политическа кариера. Парите щедро се жертвали и в полза на предизборните нужди на други политически фигури (основно републиканци, но и демократите са взимали по нещо). За тази цел „Енрон” и персонално длъжностните му лица са жертвали милиони долари (по експертна оценка около 6 милиона в периода 1989-2001г.). 

Много от високопоставените сътрудници в администрацията на Буш-младши в миналото са влизали в състава на ръководството на „Енрон” или са били негови сътрудници, адвокати, съветници и т.н., да не говорим за владеенето на пакети негови акции. В резултат на това „Енрон” не само получава безпрецедентен дял в държавните доставки на електроенергия, но и безпрецедентни данъчни облаги и заедно с това и решаващо влияние при избора на лица отговорни за регулацията на енергийния пазар (тоест призвани да осъществяват надзор над самата корпорация).

Въпреки това, всичко казано по-горе може и да не изглежда особено прегледно, но като цяло съответства на американското законодателство. В частност, предизборните дарения естествено не са се правели „на тъмно”, както е прието в някои други страни, а се осъществявали чрез банкови преводи и са получавали съответно отражение в отчетността както от страна на платците, така и от предизборните щабове.

Сенчестата страна в дейността на „Енрон” се криела другаде – в счетоводството й. Както се оказва по-късно, през 90-те години ръководството на корпорацията е разработило и реализирало изключително сложна схема предназначена да укрива от обществото и в частност, собствените си акционери и инвеститори, истинското положение на финансите на компанията. Заради това бил създаден огромен брой хиляди отделни юридически лица, основно офшорни компании и сдружения. Така, само на един юридически адрес (Джорджтаун, п/к 1350) на Каймановите острови били регистрирани 692 дъщерни компании на енергогигатна.

Всички офшорни компании били създадени на абсолютно законни основания, с подаване на съответни отчети в данъчните органи на САЩ. Дори повече, дейността на офшорния флот на „Енрон” била одобрена от борда на директорите му, адвокатите и външните одитори, фирмата „Артър Андерсен”. При това одиторите без съмнение са взимали активно участие в разработката на цялата схема. (Не е тайна, че всички водещи одиторски фирми по света предлагат на клиентите си едни или други схеми за намаляване на данъците. Различават се само мащабите…)

Въпреки невероятната сложност на тази конструкция, принципа на действие бил достатъчно прост – от една страна, сделки с електроенергия прекарвани през дъщерни компании, които са позволявали според необходимото да се „раздува” себестойността, а значи и продажбената цена на тока, а от друга страна – по офшорни сметки са се регистрирали онези дългове на корпорацията, които тя не е искала да изважда на показ.

Трябва да се спомене това, че американските закони предполагат достатъчно строги „анти-офшорни” мерки. Положенията в законодателството относно така наречените контролирани чуждестранни корпорации предвиждат принудително включване на доходите на офшорните компании в облагаеми доходи на американските им собственици. Затова в САЩ е невъзможно просто да прехвърлиш печалби на собствена офшорна сметка с цел да се избегнат данъци, едновременно с това оставайки поне формално в рамките на закона.

Но ръководството на „Енрон” имало други задачи. На офшорните сметки се прехвърляли не печалбите, а загубите. Защо? В резултат на това значително се повишавали финансовите показатели на корпорацията, цената на акциите й се увеличавала, тя заемала все по-голям пазарен дял, а пък ръководството й получавало право на многомилионни премии, да не говорим за ръста на стойността на техните пакети акции в собствената им компания. Успоредно с това, някои ръководители успявали да печелят от търговската дейност на онези офшорни сметки, през които минавали финансовите потоци. В частност се предполага, че главният финансов администратор на „Енрон”, Ендрю Фастоу, който и разработил цялата грандиозна схема, получил от дейността на една от офшорните сметки над 30 милиона долара, а помощникът му Майкъл Коппър получил 10 милиона (Това вече не се вписва в американските закони дори формално, тъй като е налице явен конфликт на интересите на корпорацията й длъжностните й лица).

Но какво става с данъците? В такъв случай толкова мощна корпорация във финансов план, разбира се, трябва да е един от най-големите данъкоплатци на Америка? Съвсем не. Всички знаят, че балансовата печалба и облагаемата печалба не значат абсолютно едно и също. В дадения случай обаче цифрите предоставяни на акционерите и данъчните власти се разминавали просто невероятно. На данъчните се предоставяли всички приходи и разходи в пълен размер, в резултат на което за данъчни цели корпорацията била на абсолютна загуба. „Енрон” с години изобщо не плащал данък печалба. Вместо това, напротив, корпорацията получавала от хазната солидни данъчни компенсации – общо 380 милиона долара в периода 1996-2000 година.

Имайки предвид, че корпорацията естествено е ползвала услугите на най-високоплатените юристи и счетоводители на САЩ, може да не се съмняваме, че всяка отделна операция, договор или данъчно пресмятане на „Енрон” са били напълно законни, почти законни или поне са имали добри шансове да бъдат признати за законни ако се стигне до съд. Общият резултат обаче се оказал просто чудовищен. Неизчислените дългове се натрупвали като снежна топка и в крайна сметка не могли да не изплуват на повърхността. Катастрофата се случила през 2001 г., първата година от новото хилядолетие.  

През новата година „Енрон” се сдобил с нов президент – Джефри Скилинг. При това Кенет Лий останал на поста председател на борда на директорите. След половин година обаче, явно отишли за вникване в ситуацията, Скилинг неочаквано подал отставка (и сега е принуден да дава свидетелски показания и да се бори с обвиненията в съучастие). През август 2001 корпорацията отново била оглавена от Лий. Въпреки предупрежденията за надвисналия колапс, които вече започнали да постъпват от помощниците му, Лий бодро заявил на сътрудниците на корпорацията, че работите на фирмата никога не са били така блестящи и че акциите й непременно ще нараснат с 800% в близките десет години. Трябва да се спомене, че Лий вече се бил освободил от принадлежащите му акции на „Енрон” надхвърлящи сумата от 20 милиона долара. Това сторили и много други в ръководството на корпорацията. (Сега тече съдебното разглеждане относно вътрешните сделки).

През октомври дошло време за подаване на отчетите за четиримесечието. По това време продължаването на укриване на дългове се оказало невъзможно. „Енрон” обявил загуби в размер на 638 милиона долара както и намаляването на собственния капитал на корпорацията с 1,2 милиарда долара. Като причина за загубите били посочени офшорните машинации на главния счетоводител Ендрю Фастоу, когото веднага уволнили.

Акциите на „Енрон” се устремили рязко надолу. Кенет Лий се обърнал за помощ към правителството, но кабинетът решил да не се намесва. Вместо помощ Комисията по ценни книжа започнала разследване по отношение на възможен конфликт на интересите при операциите с офшорки.

През ноември „Енрон” бил принуден още веднъж да прегледа отчетността си. отчетената печалба за последните 5 години била намалена с 586 милиона долара, а дълговете се увеличили с още 2,5 милиарда. Акциите на корпорациите, които в началото на годината още се задържали на нивото около 80 долара за парче, рухнали до ниво под 1 долар.  

След това енергийната компания „Дайнеджи”, по-рано изявявала желание да закупи бедстващия си конкурент, решително се отказала от тези планове. През декември 2001 „Енрон” бил принуден да подаде заявление за банкрут според реда предвиден в Глава 11 на Кодекса по банкрутите (това значи, че на компанията се предоставя възможност да реструктуризация при временна защита от исканията на кредиторите). Този фалит се оказал най-големият в американската история. Били уволнени повече от 4 хиляди сътрудници в САЩ и повече от хиляда в Европа.

Също така станало ясно, че са изгорели пенсионните спестявания на 15 хиляди сътрудници на „Енрон” в размер на около 1 милиард долара. Работата е там, че пенсионният им фонд, контролиран от самата корпорация, вложил по-голямата част от събраните средства в акции на „Енрон”, които сега не стрували нищо.

По отношение на „Енрон” започнало разследване. Веднага изплувал въпросът относно неблаговидната роля на одиторите. Оказало се, че сътрудниците на фирмата „Артър Андерсън” не само са участвали в разработването на схемите на дейността на корпорацията, но и в преддверието на катастрофата унищожили (с помощта на шредери) огромно количество чувствителна документация, отнасяща се към „Енрон”. На това основание голямото жури признало компанията „Артър Андерсън” за виновна по обвинение във възпрепятстване на правосъдието, след което една от водещите одиторски фирми в света на практика престанала да съществува. Присъдата (500 хил. долара глоба) изнесена на одиторската фирма през октомври 2002 се превърнал едва ли не във формалност…

Основните действащи лица в тази история се възползвали от правото си да се откажат от даването на показания на основанието, че тези показания биха могли да свидетелстват против тях. Те били Ендрю Фастоу, главен счетоводител на корпорацията и предполагаемият автор на престъпната схема, Кенет Лий, президент и председател на корпорацията, както и Дейвид Дънкан, главен одитор на корпорацията в „Артър Андерсън”. Степента на вината на всеки от тях от тук нататък ще се определя от американския съд.  

Помощникът на Фастоу, Майкъл Коппър, се съгласил да сътрудничи със следствието и се признал за виновен в замяна на възможността това да се вземе предвид от съда.

Именно на неговите показания във връзка с измамите в „Енрон” до голяма степен разчита следствието. През октомври 2002 спрямо Фастоу било изнесено обвинение за мошеничество, както и за пране на пари, престъпен заговор и др. (общо 78 точки). Главният счетоводител продължава да не дава показания и смята да се оправдае непосредствено по време на съдебното заседание. Заради измамите го заплашват 40 години затвор. Съдебните дела вероятно ще продължат дълго. Освен процесите по самия банкрут, кредиторите традиционно се опитват да получат пари от онзи, който ги има – в този случай това са банкерите на „Енрон”. Групата акционери на „Енрон” загубили инвестициите си по-рано вече подали граждански иск спрямо самата корпорация и одиторите й, обвинявайки ги в мошеничество и настоявайки да им бъдат върнати парите вложени в акции. През юли 2002 ищците решили да добавят към списъка на ответниците и ред водещи американски и чуждестранни банки (в това число Citigroup и J. P. Morgam Chase), които са обвиняеми за това, че са помагали на „Енрон” да заблуждава инвеститорите си. А именно – банкерите са предоставяли на енергийния гигант кредити за попълване на оборотните му средства под формата на предплатени суми (за ток?), а корпорацията след това тайно е връщала парите на офшорни сметки контролирани от банките. Целта на „Енрон” е била да се скрие от инвестиционната общественост бедственото положение с оборотните средства, целта на банкерите пък била да получат необичайно висок процент по кредит (7% на година вместо 3%). Впрочем, експертите смятат, че доказването на обвиненията срещу банкерите в съда ще бъде трудна задача за излъганите вложители.

Скандалът се прехвърлил и зад граница. Така, във Великобритания „Енрон” спонсорирал не консервативната, както може да се предположи, а напротив, лейбъристката партия, която и спечелила на изборите. Сега консерваторите обвиняват лейбъристите за това, че те като благодарност са изграждали енергийната политика на страната в полза на „Енрон”.

Трябва да се спомене, че в Европа историята с „Енрон” на много хора се сторила до болка позната – нещо подобно се случило в началото на 90-те с една от водещите банки на Франция, че и на целия свят – „Креди Льоне” (Credit Lyonnais). Тогава се разкрило, че ръководството на банката с помощта на злоупотреби с отчетността е скрило огромни загуби, поставили банката на ръба на краха. Тази банка по същество била държавна, така че в скандала се оказали замесени и държавни дейци, в това число отговорните за банковия надзор. Държавата спасила банката с цената на около 15 милиарда долара (от джоба на данъкоплатците), след което през 1999 тя била приватизирана. Тогава се появили много изказвания по повод принципната неефективност на държавното управление над бизнеса и пазарната Америка гледаше към „държавниците” – французи. И ето сега историята се повторила в САЩ. Разбира се, има разлика – в САЩ делото стигнало до съда за година, а във Франция срещу основните участници в аферата обвинение било повдигнато едва през 2002, десет години след краха на банката.

Катастрофата на „Енрон” предизвика своеобразна верижна реакция в американската икономика. Стотици компании използващи аналогичната практика на „творческо счетоводство” се оказали в трудно положение и били принудени да ревизират отчетите си. 10% процента от корпорациите котиращи се на американските борси преразгледали финансовите си резултати за последните пет години. За много от тях това довело до фатални последствия. Рекордът на „Енрон” не се задържал дълго: през юли 2002 с лаврите на най-големия банкрут в историята на САЩ се окичил „УорълдКом” (WorldCom), компания номер две в страната в областта на далечната телефонна връзка и най-големият интернет оператор в света. Списъкът на активите на „УорълдКом” в заявлението за банкрут подадено по същия начин, в съответствие с Глава 11, се оценява на 107 милиарда долара, а при „Енрон” цифрата е едва 63 милиарда. Един месец преди фалита си „УорълдКом” обявили, че в отчетите му е открита грешка на стойност 3,8 млрд. долара.

Дадената статия е продължение на вече преведения и качен в блога ми материал със заглавие "Дрогата, коалиционните войски и Афганистан - приятелство до гроб". Написана е отново от Даниел Ещулин (името може да е транслитерирано с малки отклонения от оригинала, тъй като взех статията от рускоезичен сайт на руски език)

Статията може да откриете в рускоезичен превод на адрес - 

http://www.win.ru/islam/950.phtml

ЦРУ: 50 години «дружба» с наркотиците

Това, което се каня да ви разкажа може отначало да ви се стори като едно от най-шокиращите разобличения , които се е случвало да чуете, но аз ще се постарая да докажа правотата си. както по рано споменах, годишния доход от търговията с наркотици достига внушителната цифра 700 милиарда необлагаеми долара кеш. 700 милиарда не могат да се скрият под дюшека. Нужни са огромен опит и квалификация, за да се прехвърлят скришно такива огромни суми. Следователно, политиката на „незнание” по въпроса за „прането” на гигантски парични средства не е от най-разумните позиции. Но така или иначе за всичките 50 години, през които действат механизмите на „пране” на пари получени чрез наркотърговия, съвсем малко хора знаят за тази неприятна действителност. Защо? Кой защитава тези пари, действайки от лицето на най-важните компании, чиито акционери постоянно искат въплъщаването на неосъществимата мечта за безкрайни печалби?   

Всъщност това не кой да е, а ЦРУ (Централно Разузнавателно Управление). Целта на въвличане на ЦРУ в търговията с наркотици е била създаването на нелегални парични средства, лесно прехвърлящ се ликвиден капитал даващ нечестно пазарно преимущество на този, който съумее да го контролира. И това съвсем не е ново явление.  

ЦРУ е било свързано с наркотиците през всичките 50 години от съществуването си. нека ви дам няколко примера. През 1979, малко преди войната на „Контрас” в Никарагуа, годишното потребление на кокаин в САЩ е съставяло 50 тона годишно. Само след 5 години тази цифра скача на 600 тона. Joseph McNamara по-рано оглавявал Hoover Institute в Станфордския Университет в Сан Хосе публикувал доклад, който позволил да се оценят перспективите на случващото се. През 1972, когато Richard Nixon обявява война на наркотиците, разходите на федералния бюджет за борба с наркотиците представлявала 110 милиона долара на година. През 2000, 28 години по-късно, тази точка от бюджета стигнала 17 милиарда долара, въпреки че количеството наркотици в страната само се увеличава. Действието на опиатите е станало по-силно, а цената им е спаднала значително в сравнение с 1972. като че ли правителството има някакъв таен план. Но на кого това му е изгодно? Просто следете къде отиват тези парични потоци. Ако всяка година 700 милиарда „мръсни” долара се „изпират” и завъртат в в икономическата система на САЩ, то това е изгодно на хората от Уол Стрийт. Ето къде е смисълът на забранената търговия с наркотици, която ЦРУ успешно управлява заради печалбата им. Ето защо се засмивам, когато чувам думите на наивните активисти, които настояват наркотиците да се легализират. 

ЦРУ – това е Уол Стрийт, а Уол Стрийт е ЦРУ. Повечето ключови фигури в историята на ЦРУ са били тясно свързани с финансовия апарат на Америка.

Clark Clifford: юрист и банкер от Уол Стрийт. Заемал е поста на министър на отбраната при Линдън Джонсън (Lyndon B. Johnson). Обвиняван в извършването на углавни престъпления бидейки председател на First American Bank Shares – банка, тайно контролирана от ЦРУ, чрез въздействието на друга банка замесена в търговия с наркотици – BCCI (Bank of Credit and Commerce International – Международна Кредитна и Комерсиална Банка). ЦРУ заработило 6 милиона долара чиста печалба купувайки акции на банката с помощта на необеспечен заем отпуснат от BCCI.

Richard Helms: Директор на ЦРУ. Било му е предявено официално обвинение и подаден иск за лъжесвидетелство под клетва в Конгреса през 1976 година. Негов адвокат бил Clark Clifford.

Allen Dulles: «Създал» ЦРУ за Клифърд. Дълес бил глава на OSS (Office of Strategic Services – Управление на Стратегическите Служби на Америка)р предшественик на ЦРУ. Работил като шпионин в Швейцария, често се е срещал с лидерите на нацистите и е следил американските инвестиции в Германия (т.е. инвестициите на Рокфелер). Работил е като управител на Standard Oil (корпорация принадлежаща на Рокфелер). Директор на ЦРУ по времето на Айзенхауер (Dwight Eisenhower). Професия: партньор в една от най-могъщите юридически компании на Уол Стрийт - «Sullivan&Cromwell». Той бил човекът отговорен за това, че през 60-те години на миналия век наркотикът ЛСД наводнява САЩ.        

Bill Casey: Директор на ЦРУ по времето на Роналд Рейгън (Ronald Reagan) и ветеран на OSS. При Никсън е служил като председател на Комисията по ценни книжа. Професия: юрист на Уол Стрийт и борсов посредник. Участвал е в тайни операции на ЦРУ в търговия с наркотици под кодовото наименование «Amadeus». Операциите, под защитата на ЦРУ, се заключавали в „изпирането” на пари, получени от наркотърговия чрез прекарването им през множество банки по целия свят. 5 преди смъртта си, бидейки неизлечимо болен, страдайки от рак на мозъка той потвърждава участието на ЦРУ в търговията с наркотици. В тази връзка той оставя нотариално заверени писмени показания дадени под клетва; като свидетел излиза Ричард Никсън.    

Съгласно данните на парижкия вестник «Observatoire Geopolitique des Dorgues»(Geopolitical Observatory of Drugs), стойността на наркотиците създадени в Афганистан през последната година се оценява на около 40 милиарда долара. Това значи, че хероин за 40 милиарда долара ще се появи на улицата. Наистина ли си мислите, че онези примитивни, немити и неграмотни белобради военачалници, обвити в чаршафи, носещи джапанки и подпиращи се с ръчно издялани бастуни сами измислят тези операции? Че те са онзи мозъчен център, който планира транспортирането, химическата обработка, разпространението, и особено, невероятно сложните механизми на „изпиране” на приходите от наркобизнеса в най-големите финансови учреждения на Америка? Доходи в размер на 40 милиарда долара!    

Кой тогава е «мозъкът»?

Тогава, ако тези племенни водачи не са мозъчният център на всички операции, тогава кой е истинският организатор и ръководител на целия бизнес? Именно тук се намесва международната демократична коалиция. Нека не ви учудва, че именно в присъствието на силите на НАТО в Афганистан, хероиновата реколта в тази страна достигна историческия си максимум. Последните, впрочем, не работят самостоятелно.

Така например американското правителство отдавна знае, че Турция се явява един от най-важните източници на финансиране за Ал Кайда. Турската мафия играе важна роля в тази система. Те купуват опиум в Афганистан, плащат на членовете на афганските племена с килограмови златни кюлчета (кюлчета в размер 4/10) отлети в Credit Suisse. Тези малки кюлчета се използват само за разплащане с племенните представители, а пълноразмерните кюлчета се използват на хонконгския пазар  - големите купувачи на необработения или частично обработен опиум. След това мафията го прехвърля през турско-говорещите страни (Азербайджан, Таджикистан, Туркмения и Киргизстан) към Турция, където се прави крайната обработка на опиума.

И за пореден път ми се налага да повторя, че наркотиците са един огромен бизнес управляван и защитаван от крайно влиятелни хора, работещи в най-големите банкови организации от двата края на Атлантическия океан, членове на правителства и глави на големи корпорации, чиито акции се продават на множество финансови борси по света.

Явява ли се защитата на търговията с хероин една от мисиите на Канада в Афганистан?

Редно е този въпрос да се зададе на някои хора от канадския политически елит и да се чакат плачевни последствия. Като алтернатива те могат да прочетат броя с тази статия и да направят открита дискусия с мен, за да потвърдя правотата си.

Последното, впрочем, би било доста глупаво от тяхна страна, затова подозирам, че канадското правителство ще пази мълчание и ще чака докато млъкна.

В този пост повторно слагам превода на статията The CIA's "Operation Cyclone" - Stirring The Hornet's Nest of Islamic Unrest

http://www.sianews.com/modules.php?name=News&file=article&sid=271&mode=&order=0&thold=0

http://www.rense.com/general31/cyc.htm 

Има някакъв проблем с отварянето на страницата със старата статия и заради това я слагам наново.

The CIA's "Operation
Cyclone" - Stirring The Hornet's
Nest Of Islamic Unrest

FriendsOfLiberty.com
10-27-2

 ***

"Операция Циклон" на ЦРУ- Разтърсването на стършеловия кошер

на ислямския есктремизъм

Збигнев Бржезински  неотдавна разкри това, че на 3 юли 1979, без да известява американската общественост и Конгреса, Президентът Джими Картър тайно отпуска сумата от 500 милиона долара за създаване на международно терористично движение, което да разпространи ислямския фундаментализъм в Централна Азия, за да "дестабилизира" Съветския съюз.

ЦРУ наричат тази операция "Циклон" и в последващите години вливат 4 милиарда долара в изграждането на ислямистски тренировъчни лагери в Пакистан ("талибан" значи ученик). Млади привърженици на фанатизма са били изпращани в тренировъчен лагер на ЦРУ във Вирджиния, където бъдещите членове на Ал-Кайда са били обучавани да извършват диверсионни действия- тероризъм.

Други са били вербувани в ислямско училище в Бруклин, Ню Йорк, недалеч от мястото, където тогава все още са се извисявали кулите-близнаци на Световния Търговски Център.

В Пакистан фундаменталистите са били насочвани и обучавани от офицери на британските служби MI 6 и SAS. 

Бржезински на шега нарича резултата "втасване на няколко ислямисти", имайки предвид талибаните. Вестник "The Wall Street Journal" пише: "талибаните са тези, които са най-способни да постигнат мир. 

Нещо повече, те биха могли да осигурят на страната водещ коридор за износа на богатите запаси на нефт, газ и други природни ресурси в Централна Азия. 

Нито един американски вестник не смее да предположи, че затворниците в лагера X-Ray са продукт на тази политика или че това е един от факторите довели до събитията на 11 септември. Още по-малко смеят да зададат въпроса "Кой спечели от 11 септември?"  

Когато борсата на Уол Стрийт отвори врати в деня след трагедията в Ню Йорк, част от компаниите показали ръст в акциите си бяха гигантите в сферата на отбранителната дейност Alliant Tech Systems, Northrop Grumman, Raytheon (свързана с New Labor) и Lockheed Martin.

Като най-голям военен доставчик на САЩ, Lockheed Martin отбелязва невероятните 30% ръст на акциите си. 

Шест седмици преди 11 септември фирмата (основният й завод се намира в Тексас, откъдето е родом Джордж Буш) си осигурява най-голямата военна сделка в историята: 200 милиарда долара за разработката на нов боен самолет. Най-голямото табу от всички, което би признал и самият Оруел, е рекордът на САЩ като място, предлагащо убежище за терористи.

Тази истина е практически неведома за американското общество и прави за смях изявленията на Буш и Блеър, че "терористите трябва да бъдат откривани, където и да се намират."

Не е нужно да се търси дълго.

Флорида, чийто губернатор в момента е братът на президента, дава убежище на терористи, които подобно на атентаторите от 11 септември са отвличали самолети и лодки с помощта на хладно и огнестрелно оръжие. Повечето от тях никога не са подвеждани под наказателна отговорност.

Защо? Всички от гореспоменатите са кубинци противници на режима на Фидел Кастро. Бившият министър на отбраната на Гватемала Г. Моралес е бил обвинен в "безразборно използване на насилие срещу цивилни лица", включително измъчването на монахиня американка, и убийството на осемчленно семейство, а е учил в Харвард, ползвайки държавна стипендия.

Бившият диктатор на Хаити, генерал Проспер Аврил, обичал да показва окървавените си жертви по телевизията. След като бива свален от власт, генералът отпътува за Флорида под надзора на американското правителство и получава политическо убежище.

Водеща фигура в чилийската армия по време на управлението на генерал Пиночет, чиито основни задължения са били екзекуциите и мъченията живее в Маями. 

Иранският генера, който управлявал най-тежките затвори в Иран е богат изгнаник в САЩ.

Това което обединява тези хора, освен насилието, е работата им непосредствено за американското правителство или  изпълнението на мръсната работа в полза на американските политически интереси.

Тренировъчните лагери на Ал-Кайда приличат на детски градини в сравнение с водещия в световен мащаб университет по тероризъм във Форт Бенинг, Джорджия (по настоящем Western Hemisphere Institute for Security Cooperation, бивша SOA- School of the Americas; бел. превод.) е обучил почти половината от членовете на министерски кабинети на кървавите режими в Гватемала, 2/3 от армейските офицери на армията на Ел Салвадор, които според ООН са извършили най-ужасните случаи на геноцид по време на гражданската война в страната, началника на тайната полиция на Пиночет, углавявал концентрационните лагери в Чили.

Проявява се някаква ужасна ирония. Възприятието на трагедията от 11 септември по света отдавна е манипулирано от тези, които притежават огромната алчна власт изградена на основата на същия този тероризъм. Абсолютната световна власт, а не борбата с тероризма е главната цел; само политически слепите мислят по друг начин. 

за да играете играта ''dupligon'', кликнете върху линка dupligon.swf 

<object classid="clsid:D27CDB6E-AE6D-11cf-96B8-444553540000" codebase="http://download.macromedia.com/pub/shockwave/cabs/flash/swflash.cab#version=6,0,29,0" width="625" height="500">
  <param name="movie" value="dupligon.swf" />
  <param name="quality" value="high" />
  <embed src="dupligon.swf" quality="high" pluginspage="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" width="625" height="500"></embed>
</object>